Името ти не е важно

Една от онези лайняни нощи, плод на много лайняни дни, благодарение на парализирани в страха си хора, несмеещи да живеят, сякаш ще дойде краят на света. "Няма проблем", казват, а как тайно искам да има.

Макар да ти го поднасят с усмивка, звучи и се усеща по-скоро като ритник в зъбите. И те е яд, че си престъпил убежденията си, заради някой, който не е готов да престъпи своите. Но най-тъпото е, че се чувствам сякаш съм глупав, глупав тийнейджър без житейски опит, напълно объркан в очакванията си към другите. А как искам вместо "всичко е ок" да чувам "не, не е ок". Да хвърчат чаши и ножове, да ме наричат с имена и да ми се приписват неща, които не са за изговаряне. Защото поне тогава знам, че не са истина и е по-лесно да мразиш някого или да се правите, че взаимно не съществувате, отколкото всеки път да се срещате сякаш нищо не се е случило. Да мразиш е просто по-лесно.

И след кашата, която забърках, за пореден път се убеждавам, че вероятността да ми се случи нещо нормално е на изчезване. Въпреки че в случая думата „нормално” е най-малко подходяща за използване. Разбирам, че за съжаление харесвам повече “mentally challenged” хора, отколкото  “mentally challenging”. Явно аз ще си остана детето, което си играе само в тъмния край на улицата. И макар тук да няма чудовища, понякога си мисля, че единственото чудовище съм аз.