Diamanda Galas - светицата от бездънната яма

Bands We Love

Неделя. Днес не съм в настроение за слънце; искам да е облачно. Щастлив съм, само когато вали. Сещам се за Diamanda Galas и си правя плейлист от всичките й албуми. Съседите ми имат късмет, че навън все още е студено и прозорците ми не са отворени.

Gloomy Sunday, The Singer (1992)

 Никога няма да забравя онази нощ, когато преди повече от 10 години, Кристина и Константин (Вампила) бяха радио гости при Мартин Карбовски и избраха да пуснат Double-Barrel Prayer. Тогава всичко се промени... Връщам се към нещо, което бях писал за нея преди години, когато в България името й бяха чували една шепа хора... 

Гъркиня по произход, родена в Америка, Диаманда Галас несъмнено вече си е запазила място в историята- студено и тъмно, обитавано от безплътни сили и облицовано със звукоизолиращи стени. Някои определят гласа й като „тероризиращ”, „демоничен” глас, от който те побиват тръпки, сякаш някоя стара вещица всеки момент ще изкочи от тъмното и ще разпори тялото ти с нож. Песните й са като изпяти заклинания, които надигат мъртвите от техните гробове. Облечена в черно, с дълги черни коси и бледо лице, тя плаши без самата да се определя дори като „готик”.

I Put A Spell On You, The Singer (1992)

И макар прехвърлила вече 50-те, Диаманда е все още наричана сатанистка, крайна феминистка, откачалка; тя е от онзи тип хора, които са избрали да бъдат себе си, дори и да изглеждат така в слепите очи на масовото общество. Песните й са вледеняващи и депресиращи, но едновременно с това носят едно изпразнено спокойствие, покой ако щете. Музиката й съвсем не е за масите, а за хората, които истински могат да оценят дарбата й, които не се страхуват от мрака, защото са го приели за свой дом. Критиците определят стила й като смесица от елементи на джаз, авангард, блус, с опера, фолк и рок мотиви. Истината е, че тя не се вмества в нито една категория, защото още не е измислена такава, която да й отговаря. Гласът й може да бъде крещящ, демоничен, тероризиращ слуха, но също така- мелодичен, носещ носталгия.

Моят глас ми беше даден като инструмент на вдъхновение за приятелите ми и като средство за мъчение и унищожение за враговете ми. Инструмент на истината.

 Double-Barrel Prayer, You Must Be Certain Of The Devil (1988)

С глас от четири октави, Диаманда е способна да изпее всичко или по-скоро да го изкрещи. Музикалният тероризъм, на който е способна, предизвиква противоречиви усещания у хората, които в повечето случаи гледат да избягат надалеч. По времето, когато е студентка по биоинжинерсво, Галас започва да взима LSD. Събира се с приятели и решава, че трябва да изпусне всички насъбрали се в нея емоции. Загасва светлините и освобождава онзи бяс от бездната, който дава началото на кариерата й като една от най-нестандартните и  оригинални личности.

Ако губех време да се обяснявам на малоумните защо музиката ми не е богoхулна, нямаше да имам време да правя още по-богoхулна музика.

The Litanies of Satan (80's)

Анатемосана от църквата, защото пее пасажи от Библията, открито се обявява срещу религията и понякога се залива с кръв по време на представленията си, Галас е не по-малко отритната и от обществото. Само че това не я тревожи.

Трилогията й The Masque of the Red Death, обединяваща албумите The Divine Punishment, Saint of the Pit  и You Must Be Certain of the Devil, става един от най-важните й проекти, описващ във всички аспекти страданието на болните от СПИН- болест от която собственият й брат умира през 1986г.

Cris D'Aveugle, The Divine Punishment (1986)

Aлбумът Vena Cava (1993) е пътешествие в света на хората, сблъскали се с пълна изолация. Сякаш е поставен микрофон в главата им, който записва всички обсесивни мисли. Разрушението на ума, халюцинациите, самотата на някой и последвалите промени в личността. Сякаш си в болнично заведение- чуваш посетители, чуваш телевизора на рецепцията и някой, който брои числа с крясъци в опита си да отвлече своето внимание от натрапчиви мисли.

Vena Cava (1993)

През 1994г. записва The Sporting Life заедно с Джон Пол Джоунс от Лед Цепелин. Sporting Life e рок и блус албум, обхващащ теми като погубващата любов, изневерите и последвалото отмъщение. Преследването на някой по улицата, докато не го хванеш като плячка и отказът да оставиш някой да си тръгне. Галас, типично в нейн стил, забива нож в сърцето ти, за да ти каже: "Arms covered in blood, the war has begun. Hide the straight razor 'cos baby's insane. New telephone number, new lock on the door. Hide all the knives 'cos baby's insanе." Компилация с убийствени любовни песни, които няма да чуете по радиото или видите по телевизията.

Последват албуми като Schrei X (1995)- вокални изпълнения, описващи мъчението на хора в изолация; Malediction And Prayer (1998)-  джаз и блус песни на фона на Бодлер и Пазолини; La Serpenta Canta (2004) изпълнения на живо; Defixiones, Will and Testament (2004)- албум, посветен на арменските, асирийски и гръцки жертви на турските кланета през периода 1914-1923г.

 

Do You Take This Man, The Sporting Life (1994)

Предоставяла e гласа си за Франсис Форд Копола в Dracula, за Оливър Стоун в Natural Born Killers, Last Of England, The Immortal, The Conjuring, за Уес Крейвън, Клайв Баркър, Хидео Наката (The Ring), Recoil, Erasure, Rotting Christ... Има издадена и книга от нейни текстове, есета и снимки, носеща името... The Shit Of God.

ХИВ-активистка, защитаваща равенството между половете, хомосексуалистите, психично болните, жертвите на геноциди и изнасилвания, именно гласът на Галас е онзи режещ душевен писък, идващ от дълбините на всяка една изтерзана до краен предел човешка същност. Това е викът на хората, притиснати до стената и неудобни за гледане. На "онези", които останалите биха предпочели да не съществуват. Марлене Дитрих на хероин и Едит Пиаф на амфетамини - истинската кралица на прокълнатите.

Recoil feat. Diamanda Galas- Strange Hours (2000)